💭 Реални и изобретени общности, част 1

03. август 2026 г.

🦾 Човечеството на кръстопът

26. януари 2026 г.

 

Днешното глобализирано човечество, опознало цялата планета, е изправено пред огромна неяснота относно посоката, в която да се движи оттук-нататък.

 

Традициите, митологиите и идеологиите са загубили мащабното си влияние. XX век е отбелязал крах на доверието в „големите разкази“, способни да обединяват големи части от човечеството около споделен социален проект. В никое от модерните общества вече няма общи за всички религиозни и културни убеждения; идеята на Просвещението за безусловен прогрес, движен от развитието на научното знание, е била разколебана от световните войни; марксистката визия за всеобща революция на работническата класа е била използвана за поддържане на тоталитарни диктатури; а идеалът на либералната демокрация продължава да бъде критикуван както от консервативни, така и от критично-леви позиции, докато по все новини начини изостава спрямо обещанията си.

 

На този фон много общества вървят по пътя на „още от същото“ – самоцелно се възпроизвеждат каквито начини на живот и политики са се установили към края на XX век. Капиталистическите общества се стремят към постоянен икономически растеж на всяка цена, създавайки все по-голямо социално неравенство и обществено недоволство. Традиционните общества се придържат към закони и йерархии, неотговарящи на променилите се исторически и културни условия. Деспотичните режими продължават да потискат населенията си, докато обещават светло бъдеще, което все не идва. Все по-малко хора вярват в наративите, с които съответните форми на обществен ред оправдават своите недостатъци и несправедливости, все повече поддържани по инерция, а не по искрено убеждение.

 

Но историята отказва да застане мирно. Ако и обществата да не искат да се променят, потокът на събитията продължава. Нарастват бедствията, които понася (и често причинява) едно човечество без ясни стремежи и визия за бъдещето.

 

Периодично това води до разцвет на националистически чувства. Голям брой граждани на даден народ копнеят за връщане към едно митологизирано минало, когато е имало яснота какъв е правилният за този народ начин на живот – и съответно какво да бъде споделеното му отношение към случващите се събития. Подобни надежди се сблъскват с грубата реалност, че някогашните начини на живот са несъвместими с променилите се условия: силното влияние на идеята за човешко равноправие; изчерпването на природните ресурси; възходът на новите технологии, без които вече не можем. Колкото повече упорстват национализмите срещу тези действителности, толкова повече съпротива срещат от нарастващ брой граждани, отказващи да се включат в опитите за налагане на старомодни представи и правила на цялото общество. Сблъсъкът между носталгията по въобразеното минало и желанието за запазване на придобитите права и нововъведения поставя досега стабилни държави на ръба на гражданска война. Или направо води до уронване на скъпоценните и крехки постижения на демокрацията.

 

Ако и вечнозеленият национализъм не може да замени изгубените големи разкази, способни да обединяват хората около обща визия, то кое може?

 

През последните едно-две десетилетия два проекта за бъдещето на човечеството успяват да запленят достатъчно умове и сърца, че да постигнат масова популярност и международно влияние. Обобщено могат да бъдат наречени „постхуманизъм“ и „трансхуманизъм“.

 

Постхуманизмът е академично и социално течение, стремящо се към преодоляване на слепите петна на традиционния хуманизъм. Идеята, че всички сме хора и затова никоя човешка група не трябва да има надмощие над никоя друга, се е оказала твърде ограничена. Всички човешки същества са зависими от нечовеците – бактерии, растения, животни, екосистеми, машини, реки, океани. Ако се взимат решения само с оглед на преки човешки интереси, дори ако бъдат включени интересите на всички различни групи, пак се пренебрегват нуждите на околната ни среда и на другите организми, с които си влияем взаимно. Това в крайна сметка води до последици, вредни и за самите хора.
Постхуманизмът предлага мислене, планиране и действия, насочени към взаимно изгодно равновесие между хората и нечовеците. Съюзява се с различни екологични движения; и най-често предпоставя, че сме неразривно свързани с планетата Земя като наш дом.

 

Трансхуманизмът на свой ред е продължение на хуманизма, според което човешкият вид е неразривно свързан с технологиите, които създава. С новите биотехнологии става възможно да поемем контрол над следващите етапи от еволюцията си, като увеличаваме своите способности отвъд това, което досега е било възможно. Най-амбициозните форми на трансхуманизъм дори си представят бъдеще, в което намираме начин да създадем условия за човешки живот извън планетата Земя и спираме да бъдем зависими от нея.

 

Както постхуманистките, така и трансхуманистките нагласи имат предимства, но също срещат различни възражения и критики. Предпазливо е отношението към тях на все още влиятелни традиции като тези на големите религии. Въпреки това двете течения продължават да са може би най-влиятелните в наднационален план проекти за човешкото бъдеще. Често са в конкуренция помежду си, но може би има и начини да бъдат съчетавани. Засега изглежда, че човечеството е на кръстопът между едно все по-високотехнологично бъдеще, което носи риск от екологична катастрофа, и едно по-отговорно отношение към средата ни, което носи риск от технологичен застой.

 

Ако имате интерес да навлезете по-подробно в темата, изследванията върху пост- и трансхуманизма вече изобилстват. Авторът на този пост има няколко публикации, обобщаващи много от дебатите по въпроса към 2020 г. Две от тях са на български и се занимават съответно с взаимоотношенията между постхуманизма, трансхуманизма и християнството, и с нагласите към пост- и трансхуманизма сред българските хуманитаристи. Една по-обемна статия е посветена на различните нюансирани позиции спрямо трансхуманизма, изразявани от специалисти, които представляват по-влиятелните разклонения на монотеистичните религии.

 

В това време дебатите продължават. Обезпокоително развитие от последните години е превземането на трансхуманисткия проект от най-богатите предприемачи в света, които го съчетават както с апокалиптични очаквания, че екологичната катастрофа е неизбежна, така и с фашистки по характера си аргументи защо именно те трябва да бъдат спасявани за сметка на останалото човечество. На този фон постхуманистката алтернатива започва да изглежда привлекателна за все повече хора; но може би все още има какво да бъде спасено от надеждата за технологично усъвършенстване на човечеството.

 

Дори най-индивидуалистичните идеологии рано или късно се сблъскват с факта, че естествената човешка нужда от общностна принадлежност – да бъдем сред свои хора – е неизкоренима.

 

Едно дете може да е малтретирано от семейството си и/или да го мрази. Това не означава, че децата нямат нужда от семейство, в което да бъдат отгледани.

Може да виждаме всякакви проблеми и недостатъци в обществото си. Това не означава, че нямаме нужда от образование, транспорт, и медицина – неща, които само едно общество може да поддържа.

Може да съм гениален творец и да се чувствам неразбран от околните. Но без колективно поддържани традиции в изкуството, от които да се оттласна, нищо съществено не мога да сътворя.
 

Така че хората имат нужда да бъдат част от общност (някои – повече, други – по-малко). Колкото и да са ни разочаровали досегашните общности, винаги накрая ще създаваме нови.
 

Значи ли това, че всички видове общности са възникнали естествено от човешките нужди?
 

По-скоро не.

Учениците в един клас имат споделен учебен график, но ако сред тях не се създадат естествени приятелски групи, класът си остава изкуствена общност и се разпада, след като образованието приключи.

Работещите в един офис имат споделени цели – например браншът им да се развива, заплатите им да не изостават спрямо инфлацията – около които могат да се обединят в профсъюзи и синдикати. Но без автентични приятелски отношения между поне част от членовете им, такива организации си остават изкуствени и ако не се разпаднат, започват да се организират около арогантността и/или корупцията на ръководителите си.

Същото важи за политическите движения и партии. Дори когато са били съградени около споделени ценности.