🗺️ Реални и изобретени общности, част 2

08. август 2026 г.

🦾 Човечеството на кръстопът

26. януари 2026 г.

 

Днешното глобализирано човечество, опознало цялата планета, е изправено пред огромна неяснота относно посоката, в която да се движи оттук-нататък.

 

Традициите, митологиите и идеологиите са загубили мащабното си влияние. XX век е отбелязал крах на доверието в „големите разкази“, способни да обединяват големи части от човечеството около споделен социален проект. В никое от модерните общества вече няма общи за всички религиозни и културни убеждения; идеята на Просвещението за безусловен прогрес, движен от развитието на научното знание, е била разколебана от световните войни; марксистката визия за всеобща революция на работническата класа е била използвана за поддържане на тоталитарни диктатури; а идеалът на либералната демокрация продължава да бъде критикуван както от консервативни, така и от критично-леви позиции, докато по все новини начини изостава спрямо обещанията си.

 

На този фон много общества вървят по пътя на „още от същото“ – самоцелно се възпроизвеждат каквито начини на живот и политики са се установили към края на XX век. Капиталистическите общества се стремят към постоянен икономически растеж на всяка цена, създавайки все по-голямо социално неравенство и обществено недоволство. Традиционните общества се придържат към закони и йерархии, неотговарящи на променилите се исторически и културни условия. Деспотичните режими продължават да потискат населенията си, докато обещават светло бъдеще, което все не идва. Все по-малко хора вярват в наративите, с които съответните форми на обществен ред оправдават своите недостатъци и несправедливости, все повече поддържани по инерция, а не по искрено убеждение.

 

Но историята отказва да застане мирно. Ако и обществата да не искат да се променят, потокът на събитията продължава. Нарастват бедствията, които понася (и често причинява) едно човечество без ясни стремежи и визия за бъдещето.

 

Периодично това води до разцвет на националистически чувства. Голям брой граждани на даден народ копнеят за връщане към едно митологизирано минало, когато е имало яснота какъв е правилният за този народ начин на живот – и съответно какво да бъде споделеното му отношение към случващите се събития. Подобни надежди се сблъскват с грубата реалност, че някогашните начини на живот са несъвместими с променилите се условия: силното влияние на идеята за човешко равноправие; изчерпването на природните ресурси; възходът на новите технологии, без които вече не можем. Колкото повече упорстват национализмите срещу тези действителности, толкова повече съпротива срещат от нарастващ брой граждани, отказващи да се включат в опитите за налагане на старомодни представи и правила на цялото общество. Сблъсъкът между носталгията по въобразеното минало и желанието за запазване на придобитите права и нововъведения поставя досега стабилни държави на ръба на гражданска война. Или направо води до уронване на скъпоценните и крехки постижения на демокрацията.

 

Ако и вечнозеленият национализъм не може да замени изгубените големи разкази, способни да обединяват хората около обща визия, то кое може?

 

През последните едно-две десетилетия два проекта за бъдещето на човечеството успяват да запленят достатъчно умове и сърца, че да постигнат масова популярност и международно влияние. Обобщено могат да бъдат наречени „постхуманизъм“ и „трансхуманизъм“.

 

Постхуманизмът е академично и социално течение, стремящо се към преодоляване на слепите петна на традиционния хуманизъм. Идеята, че всички сме хора и затова никоя човешка група не трябва да има надмощие над никоя друга, се е оказала твърде ограничена. Всички човешки същества са зависими от нечовеците – бактерии, растения, животни, екосистеми, машини, реки, океани. Ако се взимат решения само с оглед на преки човешки интереси, дори ако бъдат включени интересите на всички различни групи, пак се пренебрегват нуждите на околната ни среда и на другите организми, с които си влияем взаимно. Това в крайна сметка води до последици, вредни и за самите хора.
Постхуманизмът предлага мислене, планиране и действия, насочени към взаимно изгодно равновесие между хората и нечовеците. Съюзява се с различни екологични движения; и най-често предпоставя, че сме неразривно свързани с планетата Земя като наш дом.

 

Трансхуманизмът на свой ред е продължение на хуманизма, според което човешкият вид е неразривно свързан с технологиите, които създава. С новите биотехнологии става възможно да поемем контрол над следващите етапи от еволюцията си, като увеличаваме своите способности отвъд това, което досега е било възможно. Най-амбициозните форми на трансхуманизъм дори си представят бъдеще, в което намираме начин да създадем условия за човешки живот извън планетата Земя и спираме да бъдем зависими от нея.

 

Както постхуманистките, така и трансхуманистките нагласи имат предимства, но също срещат различни възражения и критики. Предпазливо е отношението към тях на все още влиятелни традиции като тези на големите религии. Въпреки това двете течения продължават да са може би най-влиятелните в наднационален план проекти за човешкото бъдеще. Често са в конкуренция помежду си, но може би има и начини да бъдат съчетавани. Засега изглежда, че човечеството е на кръстопът между едно все по-високотехнологично бъдеще, което носи риск от екологична катастрофа, и едно по-отговорно отношение към средата ни, което носи риск от технологичен застой.

 

Ако имате интерес да навлезете по-подробно в темата, изследванията върху пост- и трансхуманизма вече изобилстват. Авторът на този пост има няколко публикации, обобщаващи много от дебатите по въпроса към 2020 г. Две от тях са на български и се занимават съответно с взаимоотношенията между постхуманизма, трансхуманизма и християнството, и с нагласите към пост- и трансхуманизма сред българските хуманитаристи. Една по-обемна статия е посветена на различните нюансирани позиции спрямо трансхуманизма, изразявани от специалисти, които представляват по-влиятелните разклонения на монотеистичните религии.

 

В това време дебатите продължават. Обезпокоително развитие от последните години е превземането на трансхуманисткия проект от най-богатите предприемачи в света, които го съчетават както с апокалиптични очаквания, че екологичната катастрофа е неизбежна, така и с фашистки по характера си аргументи защо именно те трябва да бъдат спасявани за сметка на останалото човечество. На този фон постхуманистката алтернатива започва да изглежда привлекателна за все повече хора; но може би все още има какво да бъде спасено от надеждата за технологично усъвършенстване на човечеството.

 

(Продължение от част 1.)
В социално-теоретичните изследвания националната държава често е наричана „въобразена общност“ (понятието е на Бенедикт Андерсън). През по-голямата част от човешката история не е съществувала; появила се е при определени строго специфични условия; и твърде често е разклащана от вътрешни и външни сътресения. В известен смисъл продължава да я има, защото съществува в представите ни, а не защото е естествена или безусловно необходима.
От дълбока древност близките родови, племенни, културни и езикови общности се обединяват в държави. Но допреди няколко века те не са имали определени с точност граници, а преходът на хора и стоки между тях е бил по-лесен, отколкото често се оказва днес. И най-вече: националната идентичност в съвременния смисъл не е съществувала.

 

С откриването на военните употреби на барута, а после – и с индустриализацията, войните между съседни групи и народи стават все по-унищожителни. Налага се да се прецизират все по-ясно условията при сключване на мир, за да бъде траен, като се очертават строги граници между държавите и се дават обещания тези граници да не бъдат повече променяни със сила. За да няма конфликти между различните групи вътре в границите на една държава, се налага да им се създаде споделена идентичност – тази на нацията. Преди модерните публични места за събиране (салони, кафенета) гражданите на една държава рядко са общували, ако не са се познавали. Преди вестниците и по-късните средства за масово информиране е било невъзможно земеделецът, живеещ в единия край на страната, да знае какво се случва с търговеца, живеещ на другия. Едва с появата на тези модерни изобретения става възможно всички да имат усещането, че са част от една нация, на която едновременно се случват неща, засягащи всеки един. Съответно нацията съществува най-напред във въображението на хората, където е насадена от образование, публични места, медии; и едва в резултат на това се поддържа като реален феномен, определящ начина на живот на хората.

 

Формирането на национално самосъзнание е помогнало за много неща – да се създават по-трайни международни договорки; или пък българите под османска власт да се осъзнаят като един народ и да се борят активно за собствена свободна държава.
Но с времето нациите започват да създават проблеми. Строгото разграничение между тях затруднява обмена на хора, знания и стоки. Противоборството между съседни нации води до военни конфликти, като е имало особено голям принос за Втората световна война, най-смъртоносната в европейската история. А постоянните караници в рамките на една държава кой „наистина“ е част от нацията води до маргинализиране на различни малцинства, дискриминация срещу тях, и риск от разпадане на цялото общество под натиска на вътрешните му противоречия.