🕊️ Реални и изобретени общности, част 3
10. август 2026 г.
🦾 Човечеството на кръстопът
26. януари 2026 г.
Днешното глобализирано човечество, опознало цялата планета, е изправено пред огромна неяснота относно посоката, в която да се движи оттук-нататък.
Традициите, митологиите и идеологиите са загубили мащабното си влияние. XX век е отбелязал крах на доверието в „големите разкази“, способни да обединяват големи части от човечеството около споделен социален проект. В никое от модерните общества вече няма общи за всички религиозни и културни убеждения; идеята на Просвещението за безусловен прогрес, движен от развитието на научното знание, е била разколебана от световните войни; марксистката визия за всеобща революция на работническата класа е била използвана за поддържане на тоталитарни диктатури; а идеалът на либералната демокрация продължава да бъде критикуван както от консервативни, така и от критично-леви позиции, докато по все новини начини изостава спрямо обещанията си.
На този фон много общества вървят по пътя на „още от същото“ – самоцелно се възпроизвеждат каквито начини на живот и политики са се установили към края на XX век. Капиталистическите общества се стремят към постоянен икономически растеж на всяка цена, създавайки все по-голямо социално неравенство и обществено недоволство. Традиционните общества се придържат към закони и йерархии, неотговарящи на променилите се исторически и културни условия. Деспотичните режими продължават да потискат населенията си, докато обещават светло бъдеще, което все не идва. Все по-малко хора вярват в наративите, с които съответните форми на обществен ред оправдават своите недостатъци и несправедливости, все повече поддържани по инерция, а не по искрено убеждение.
Но историята отказва да застане мирно. Ако и обществата да не искат да се променят, потокът на събитията продължава. Нарастват бедствията, които понася (и често причинява) едно човечество без ясни стремежи и визия за бъдещето.
Периодично това води до разцвет на националистически чувства. Голям брой граждани на даден народ копнеят за връщане към едно митологизирано минало, когато е имало яснота какъв е правилният за този народ начин на живот – и съответно какво да бъде споделеното му отношение към случващите се събития. Подобни надежди се сблъскват с грубата реалност, че някогашните начини на живот са несъвместими с променилите се условия: силното влияние на идеята за човешко равноправие; изчерпването на природните ресурси; възходът на новите технологии, без които вече не можем. Колкото повече упорстват национализмите срещу тези действителности, толкова повече съпротива срещат от нарастващ брой граждани, отказващи да се включат в опитите за налагане на старомодни представи и правила на цялото общество. Сблъсъкът между носталгията по въобразеното минало и желанието за запазване на придобитите права и нововъведения поставя досега стабилни държави на ръба на гражданска война. Или направо води до уронване на скъпоценните и крехки постижения на демокрацията.
Ако и вечнозеленият национализъм не може да замени изгубените големи разкази, способни да обединяват хората около обща визия, то кое може?
През последните едно-две десетилетия два проекта за бъдещето на човечеството успяват да запленят достатъчно умове и сърца, че да постигнат масова популярност и международно влияние. Обобщено могат да бъдат наречени „постхуманизъм“ и „трансхуманизъм“.
Постхуманизмът е академично и социално течение, стремящо се към преодоляване на слепите петна на традиционния хуманизъм. Идеята, че всички сме хора и затова никоя човешка група не трябва да има надмощие над никоя друга, се е оказала твърде ограничена. Всички човешки същества са зависими от нечовеците – бактерии, растения, животни, екосистеми, машини, реки, океани. Ако се взимат решения само с оглед на преки човешки интереси, дори ако бъдат включени интересите на всички различни групи, пак се пренебрегват нуждите на околната ни среда и на другите организми, с които си влияем взаимно. Това в крайна сметка води до последици, вредни и за самите хора.
Постхуманизмът предлага мислене, планиране и действия, насочени към взаимно изгодно равновесие между хората и нечовеците. Съюзява се с различни екологични движения; и най-често предпоставя, че сме неразривно свързани с планетата Земя като наш дом.
Трансхуманизмът на свой ред е продължение на хуманизма, според което човешкият вид е неразривно свързан с технологиите, които създава. С новите биотехнологии става възможно да поемем контрол над следващите етапи от еволюцията си, като увеличаваме своите способности отвъд това, което досега е било възможно. Най-амбициозните форми на трансхуманизъм дори си представят бъдеще, в което намираме начин да създадем условия за човешки живот извън планетата Земя и спираме да бъдем зависими от нея.
Както постхуманистките, така и трансхуманистките нагласи имат предимства, но също срещат различни възражения и критики. Предпазливо е отношението към тях на все още влиятелни традиции като тези на големите религии. Въпреки това двете течения продължават да са може би най-влиятелните в наднационален план проекти за човешкото бъдеще. Често са в конкуренция помежду си, но може би има и начини да бъдат съчетавани. Засега изглежда, че човечеството е на кръстопът между едно все по-високотехнологично бъдеще, което носи риск от екологична катастрофа, и едно по-отговорно отношение към средата ни, което носи риск от технологичен застой.
Ако имате интерес да навлезете по-подробно в темата, изследванията върху пост- и трансхуманизма вече изобилстват. Авторът на този пост има няколко публикации, обобщаващи много от дебатите по въпроса към 2020 г. Две от тях са на български и се занимават съответно с взаимоотношенията между постхуманизма, трансхуманизма и християнството, и с нагласите към пост- и трансхуманизма сред българските хуманитаристи. Една по-обемна статия е посветена на различните нюансирани позиции спрямо трансхуманизма, изразявани от специалисти, които представляват по-влиятелните разклонения на монотеистичните религии.
В това време дебатите продължават. Обезпокоително развитие от последните години е превземането на трансхуманисткия проект от най-богатите предприемачи в света, които го съчетават както с апокалиптични очаквания, че екологичната катастрофа е неизбежна, така и с фашистки по характера си аргументи защо именно те трябва да бъдат спасявани за сметка на останалото човечество. На този фон постхуманистката алтернатива започва да изглежда привлекателна за все повече хора; но може би все още има какво да бъде спасено от надеждата за технологично усъвършенстване на човечеството.
(Продължение от част 2.)
Някои от най-нелепите и безрезултатни съвременни спорове са следствие от привиждането на днешни национални идентичности в миналото, когато още не са били формирани.
Не може да се отговори на въпроса дали славяните, живяли в днешна Северна Македония през османския период са били българи или македонци. Някои са се наричали българи, други – македонци, а някои – и двете. Едва с обособяване на строго отделни национални идентичности започват караниците коя от тях е „по-истинска“, „по-древна“, и да се доизмисля и доукрасява историята, за да се обосновават подобни твърдения.
Не може да изпъдим всички имигранти, които „не са от нас“ и „крадат нашите работни места“. Когато една държава увеличава богатството си, хората имат по-малко деца и живеят по-дълго. Ако не идват имигранти, застаряващото местно население няма да може да върши всичката работа, от която обществото има нужда. Предразсъдъкът, че щом досега не са споделяли националната ни идентичност, те непременно са вредни или по-опасни, отколкото сме ние помежду си, води до все повече неудобство и страдание за всички. Търсенето на начини имигрантите да се присъединят към нацията намалява всички тези проблеми. Но му пречи въобразената „естественост“ на нацията, към която нямало как да се приобщи някой „естествено“ чужд.
И накрая – може би най-наболелият в момента пример: с благородната идея да се създаде национална държава за евреите, та да престанат гоненията срещу тях, се злоупотребява, откакто тази идея я има. Европейците, американците и руснаците я използват, за да изтикат в далечни земи своите евреи, вместо просто да съжителстват мирно с тях. Западните държави поддържат националната държава Израел след основаването ѝ, за да прокарват своите интереси в Западна Азия и да завземат все повече от територията ѝ, богата на природна красота и петрол. Голяма част от днешното бяло еврейско мнозинство в Израел, възпитано да мисли, че „различните“ от неговата „нация“ са опасни диваци, достойни само за трудова експлоатация или изтребване, използва тази фантасмагория, за да имитира същите политически режими, под които най-много е страдало. Както правят всички бели мнозинства в богатите национални държави, ако им се даде възможност...
Резултатът? Създаване на Израел чрез етническо прочистване на огромен брой хора, живели в историческа Палестина от години. Окупация, апартейд и използване на военна мощ срещу беззащитни цивилни. И неизбежните вследствие на това все по-тежки конфликти, които към момента заплашват да завлекат огромна част от човечеството в нова световна война. Третата подред.
Османското насилие допринася да се изгради българската национална идентичност. Османското, британското и накрая израелското насилие допринасят да се изгради палестинската. Днес палестинците се осъзнават като нация, което им помага да оцеляват в условия на апартейд и геноцид, и да се борят за свободата си. Но нациите, които вече си имат държави, все повече използват националната си идентичност, за да вредят на „различните“, а в крайна сметка – и на себе си. Ранните етапи от съществуването на една нация са героични и славни. По-късните стават опасни и жестоки. Понякога се стига до сляп стремеж към унищожаване на всички „чужди“, което в крайна сметка съсипва живота и на „своите“. Това наричаме нацизъм.
Бъдещето на нациите е неясно. От векове, и особено след Втората световна война, я има мечтата за обединяване на човечеството и заличаване на националните граници за доброто на всички.
Няма да доживеем да видим това. Може би е възможно. Може би е неизбежно за оцеляването ни. Но засега се налага да си поставяме по-скромни цели.
Например да премахваме все по-очевидно абсурдните и все по-очевадно вредните условия, водещи до насилие и жестокост, основани върху национални претенции.
И всеки път, когато някой се опитва да спечели облаги, популярност или гласове, като възхвалява „нацията“, да имаме едно наум, преди да се доверим на това, което казва.
